В АТЛАНТИКА

 

Моята задача беше да закарам лодката от Повоа де Варзим, Португалия до Халкидики, Гърция. Най-оптимистичният план предвиждаше да изминем 2500 мили за оставащите от отпуската ми 20-ина дни, което правеше средно по 125 мили за денонощие , за които щяха да са необходими 5,2 възла средна скорост. Наглед лесно постижима моментна скорост.  Но като средна скорост не беше малко за 31-футова лодка. Особено ако се спира тук-там за презареждане и разглеждане, каквото бе намерението на Митко.

Аз се изкушавах от желанието си да разгледам всички градовете по пътя, като същевременно в главата ми се въртяха варианти как бихме могли да наваксаме с графика , ако спираме повече тук и там. В крайна сметка зарязах това занимание, тъй като бе безмислено на този етап, без актуална прогноза на времето, и преди да сме тръгнали изобщо, да импровизирам с хилядите възможни варианти. Лодката беше на вода, не потъна при пускането (всъщност не пропускаше и капка вода), но все още не знаехме как върви и на какво е способна.

Въпреки, че бяхме заредени с достатъчно гориво и провизии да стигнем до много по-далеч, като начало се бяхме запътили към Кадиз, Испания. С цената на леко отклонение от най-прекия път към Гибралтар, единодушно решихме, че това ще е нашата следваща спирка, след като тръгнем от Повоа де Варзим. Но както често се случва, в услуга на тази история  и в ущърб на плановете ни, съдбата ни подари възможност да разгледаме и други градове по пътя.

По отношение на прогнозата се оказа, че хващаме най-подходящото време от годината за плаване в южна посока. Три месеца от годината там духа предимно северен вятър, понякога североазапад или североизток, с различна сила но като цяло очаквахме стабилно време и хладно море. Каквото и да означаваше това за 31-футова лодка в океан… Спомням си, че нощите покрай  атлантическото  крайбрежие на Португалия се оказаха хладнички  за нас и дрехите, с които разполагахме. В Повоа де Варзим ми се дощя да поплувам в океана, но хладната океанска вода пресече този порив и следващият ме сполетя чак 200 мили по-южно…  Томини ни предупреди, че ще е хладно и, че веднъж като влезем в залива на Кадис след нос Сан Висенте, ще сме по къси гащи и тениска. Вероятно и затова там са разположени най-популярните им курорти.

Пак той (Томини) ни даде достатъчно информация за навигационните особености на португалското крайбрежие , залива на Кадиз и Гибралтар, и всичко, което чухме се оказа вярно и изчерпателно. По пътя щяхме да минем покрай Лисабон, където не планирахме спиране и трябваше да страним от засиления корабен трафик покрай този голям пристанищен град, както и трафика покрай цялото крайбрежие.

Станахме, хапнахме добре, посуетихме се малко, взехме си довиждане с нашите нови приятели, уредихме сметките с марината , взехме разпечатка на последната прогноза , запалихме мотора и тръгнахме около обед.

Почти цялото пристанище ни изпрати, тъй като за 6 дни се бяхме  сближили доста с народа там. Чичо Франсис дойде чак до края на кея да ни изпрати – махаше ни с ръка и изглеждаше малко тъжен, докато пожеланията му „Bon voyage!” заглъхваха в далечината.

Стоян снима, Митко рулира, аз и Гената прибираме швартовите. Извън пристанището вдигнахме ветрилата и поехме на юг. Съвсем скоро се оказа, че ще трябва да организирам ускорен курс по ветроходство, да се понаучим на моряклък и доста да се сработим. Но не се оплаквах, сам бях избрал да съм тук с тези хора.

Атлантика ни посрещна в добро настроение – с дълга мазна вълна около 2м., вятър около 15 възла, слънчево. Тръгнахме на юг, на бакщаг, с пълни грот и генуа. Лодката се държеше много добре в тези оптимални условия, с лекота поддържахме скорост около 6,5-7 възла. „Току виж и сме успяли да се вместим в графика“ си помислих. Новопоставеният  автопилот  също се държеше добре, но аз го изключих за да покарам на ветрила. Уредите и навигацията също работеха добре. Яхтата бе пъргава повратлива и лека за управление.   Радвах, се, че тръгнахме!

Кадиз се намираше на около 400 мили, които планирахме да минем за около 3 дни.

Настроението на борда бе приповдигнато, вече бяхме наредили вахтите и дискутирахме кой с какво ще се включи в домакинските дейности, когато погледът ми попадна на посивялото лице на Стоян … беше го хванала морска болест. Разбира се трябваше спешно да се погрижим за него. Оказа се, че всички анти-морска болест мурафети, които знаех, включително тайните пенкилер козове от левия ми ръкав, че даже и медикаментите, които имахме не успяха да му помогнат особено.  Легна в каюткомпанията и изпадна в летаргия. От време на време ставаше за да се облегчи и да изпие някаква течност, и пак лягаше. И така почти постоянно, когато имаше повече от половин метър вълнение. Нашият фотограф-оператор се оказа сухоземно животно и можеше да фотографира-операторства основно на сушата. Той бе един от  малкото хора които не се адаптират към клатенето. Започнах да го наблюдавам и да търся резервни варианти за спирания ако се влошаха нещата. Но запазих тези притеснения за себе си. Оптимистично си помислих, че поне е само един от трима.

Митко и Гената бяха добре. Много скоро се оказа, че Митко има операторски талант, грабна камерата на Стоян и документираше плаването във всеки интересен момент, или когато му доскучееше. Въртеше камерата , появяваше се в кадър и изчезваше с пленителната си усмивка, гледаше замечтано отвъд хоризонта и се възхищаваше гласно на гледката. Според мен Беър Грилс тайно му е гледал клиповете преди да се захване и той с тая работа.

Гената се вживя в ролята на старшината на ротата. Чевръсто  раздаваше вицове, храни и напитки. Отне му доста време докато свикне с клатенето , оcобено докато приготвяше супа. От време на време се чуваха отчетливи удари на негови части на тялото по корпуса, последвани от щедри ругатни. Но се забавляваше и скоро стана истински джедай в придвижването си из тясната клатеща се лодка.

Първата нощ мина относително спокойно, със засилен корабен трафик на десен борд и рибарски корабчета на ляв. Даже успях да подремна няколко пъти за по час-два.

Лодката бе морехдна. Това го разбрахме на втория ден около обед, когато вятъра се усили до докъм 30 възла. Чудесно беше, че е попътен. Океана бързо смени облика си и за кратко време се оказахме сред дълги пенливи талази , някои от тях закачливо пръскащи  в кокпита, прескачайки над  тясната кърма на лодката. Навлязлата вода приятелски се настаняваше на седалката около рулевия или върху щормячката му но веднъж оттекла се, шпигатите насмогваха без проблем да я върнат там, откъдето бе дошла.

Подходящо рифовани напредвахме убедително на юг , изминавайки около 160 мили за първото денонощие, което е добро постижение дори за доста по-голяма и бърза лодка. В този момент разбрах, че автопилота не се справя добре на висока попътна вълна и трябваше да карам на ръка. Не смеех да поверя щурвала на моите спътници, тъй като при неволна грешка, лодката можеше да се окаже напреко на вълните, което може да доведе до неприятни последици.

Неусетно атмосферата на лодката се беше променила. След една нощ на борда, шегите станаха по-пестеливи, усмивките се смениха със загрижени погледи назад, към по-големите вълни, които вече бяха станали като малки хълмове. Попадайки между вълните, лодката се забавяше, очаквайки следващата да я подхване и да я ускори, а аз напълно губех визуален контакт с хоризонта. Стоян не беше добре но се държеше и се стараеше да се хидратира, както го бях посъветвал.

Бяхме подминали траверса на Лисабон и по всичко личеше, че вятъра ще продължи да усилва много над прогнозата, която имахме.  Вариантите бяха два – да стиснем зъби за още 100-ина мили докато се скрием в залива на Кадиз, зад нос Сейнт Винсент (Кабо де Сан Висенте го наричаха местните), или да се скатаем малко. Решихме да спрем на Сесимбра – неголямо рибарско пристанище, намиращо се на 20-ина мили южно от Лисабон в подножието на висок хълм.

Уморени, пристигнахме късно през нощта насред силен шквал. Добре, че беше новата ни навигация, свързана към лаптоп. Ако не беше тя, нямаше да посмея да вляза посред нощите и при тези условия в пристанището, а щях да изчакам да размине или да развиделее. Швартовахме лодката за един ръждив метален кей и легнахме да спим. Но сън не ме хващаше. Нещо ме глождеше и си спомних гледката на жестоката съседна лодка, отпусната по вятъра на дълги швартови въжета. Бях я загледал, тъй като беше едно страхотно френско Cigale 14.

До този момент бях плавал само в Черно , Мраморно и Егейско море, където на практика няма приливи и отливи. Станах, погледнах пак, извадих омачкан хартиен справочник с приливите и отливите и се оказа, че в момента е началото на отлива, малко след пика на прилива , който беше около 3м за този ден… В Повоа де Варзим приливът не ми бе направил особено впечатление, тъй като бяхме вързани на плаващ понтон. Отпуснах швартовите, защото ако не го бях направил скоро щяхме да увиснем във въздуха, когато  отлива понапредне. Бях ядосан на себе си. Голяма беля щеше да стане в резултат на умората и недобрата предварителна подготовка. Закачих си голяааама обеца на ухото. Веднага след това припаднах в дълбок сън, помнейки воя на вятъра във вантите на лодките, напяващ ехидно „Добре дошъл в Атлантика, умнико!“

Планирането на едно плаване зависи от доста фактори. Основните обективни фактори са прогнозата за времето, лодката (каква е, в какво състояние се намира и на какво е способна в момента), възможностите на шкипера и екипажа, запаси от гориво, вода, храна и др. Субективните фактори са доста повече и, примесени със случайни събития, на практика често определят темпото на едно плаване. Само дето аз за това все още не си давах сметка.

По някое време на следващия ден се събудихме в отлично настроение, под жаркото пладнешко слънце, отпочинали и свежи. Вятъра все още надуваше здраво откъм баира над пристанището, а гледката към кея се беше сменила. Най-високата му част, където бе вързана лодката, се намираше на около 2 м. над палубата. Над ръба му надничаха любопитните физиономии на местните рибари.

Стоян беше живнал и като че ли не се радваше особено на предложението ми да продължим веднага след закуска. Бяхме изминали около 190 мили за 30 часа и аз бях вече убеден в добрите мореходни качества на лодката. Но отчитайки настроението на екипажа си дадох сметка, че нататък ще продължим най-вероятно в полу-чартърно темпо, на къси преходи и с повече спирки и градчета за разглеждане.  С  Митко се разбрахме оттук насетне  да планираме така, че при нужда да имаме подръка удобно пристанище.

Аз не се противих но за мен това означаваше, че нямаше да успея да закарам лодката до Гърция. По това време да бъда шкипер още не бе моя професия и нямаше как да си удължа отпуската.  Ако Митко, Гената, и Стоян искаха да продължат сами (откъдето и да бе това „сами“), трябва да ускоря обучението на екипажа. Обсъдихме ситуацията, поговорихме с местните на смесица от полу-френско-португалско-жестомимичен език и те ни увериха, че в момента не духа някакъв извънредно силен вятър, то тука така си духало. А силата на вятъра беше все така 25-30 възла. Тогава приех думите им на доверие, без да се замисля особено, докато няколко години по-късно се запознах с ефектът на Вентури и влиянието на релефа върху вятъра, което избистри за мен този „феномен“.

Бидейки вече следобед решихме да не тръгваме веднага, да разгледаме градчето  и да продължим на следващия ден. Аз лично отделих около час във възхищение на страхотхната алуминиева лодка до нас, формирайки голяма част от възгледите си по отношение на типът яхта, с която бих обиколил света. Краше я небрежно изглеждаш дребен слаб  и усмихнат французин,  за който заключих, че е голям късметлия. Разходката из града не бе нищо запомнящо се, но си спомням, че там решихме да отидем на плаж, който притежаваше гръмкото име „Калифорния“, и се намираше недалеч от пристанището. Това решение бе повод за една от комичните ситуации на това плаване.

Плажът наистина беше много хубав. Като истински балкански гларуси нахлухме шумно на дебелата пясъчна ивица, под любопитните погледи на местните, които небрежно се радваха на морето под жаркото следобедното слънце. Тъй като вятъра идваше откъм сушата, океана нямаше вълни и лекият шепот на прибоя, смесен с жизнерадостната глъчка на къпещите се, ни приканваше да се гмурнем в гостоприемните му „калифорнийски“ прегръдки тъй, както сирените са изкушавали Одисей по пътя към златното руно. За разлика от него обаче, нас нема кой да ни върже за някой стълб, докато този порив отмине. Бяхме се пренавили за заслужено освежаване в изкушаващите океански води под възхитените погледи на неподозиращите за нашето присъствие местни девойки. И … като герои от „Спасители на плажа“, с веещи се коси, и широки крачки, четиримата на бегом се пльоснахме в океана. „О, миг, поспри!“ И той спря. Не, това беше сърцето ми. Водата и тук бе около 15 градуса. Рязко преосмислили  думата „освежаване“ и отрезвели представи за този идиличен момент, нашето героично плуване приключи в рамките на 30-ина секунди , след което смутено потърсихме спасение на горещия пясък, под закачливите погледи на небрежно плуващите около нас деца. Стигнахме до извода, че името на плажа беше маркетингов трик или някакъв локален бъзик с туристите. В резултат на тази случка помня, че събрахме кураж за следващото ни плуване чак в Средиземно море.

На следващия ден решихме да продължим на юг, като целта отново бе Кадиз но план „Б“ включваше спиране на Синеш. Взехме прясна прогноза, която  казваше, че вятъра ще намалее чак на следващия ден и изпроводени от местните рибари, потеглихме само на генуа, тъй като духаше точно зад нас и управлението щеше да е по-лесно. Скоро след като се показахме в открити води, вълните станаха високи а Стоян отново се почувства зле. Денят беше пред нас и рекохме, че ще решим в движение докъде ще стигнем. Оттук насетне целенасочено започнах да обучавам екипажа на ветроходни умения , между които работа с въжета, ветрила,  навигация и планиране, а някъде след Гибралтар установих, че всъщност Митко и Гената се справят вече много добре с управлението на лодката.

Около пладне същият ден план „Б“ се превърна в план „А“, тъй като морето бе станало бурно а настроението на борда  отново минорно, въпреки, че небето беше слънчево и ясно. Автопилота отново не се справяще добре с високата попътна вълна и през целия ден карах основно аз, което примесено със солените пръски, силния вятър и дехидратацията доведе до натрупването на солидна умора.  Следобед вятъра малко намаля но вълните бяха все така високи, само върховете им не се сриваха вече толкова напористо.

Синеш се намираше на около 35 мили южно от Сесимбра и след няколко часа пристанахме чевръсто в родният град на Вашку да Гама. Оказа се неголям град , запазил духа на античните си корени. Там срещнахме друга яхта, която бе току-що пристигнала със счупена мачта. Отново мислено благодарих, че за нас вятъра бе попътен през този ден. Митко, Гената и Стоян се втурнаха да разглеждат града, докато аз предпочетох първо да си намеря място за хапване, тъй като бях уморен и гладен.

От приятели съм усвоил откриването на добри места за похапване в пристанищата, където да е вкусно и евтино.  Разбира се това са местата, където се хранят местните. Рядко се намират в непосредствена близост до пристанището, тъй като там са концентрирани най-туристическите заведения. След кратка разходка, минавайки покрай една ламаринена постройка с големи прозорци , приличаща на нашенска селска кръчма от средата на 90-те, вятърът донесе мирис на прясно сготвена храна.

Докато се усетя вече бях влязъл в нещо като стол за местните рибари, половината от които бяха още с гумени ботуши и нещо като дъждобрани, нахвърляни около тях.  Собствениците бяха възрастна двойка, на които помагаше висока слаба мулатка с перлена усмивка, дълги бедра, кадифена кожа и живи закачливи очи. В семпла витрина бяха изложени няколко гозби и след кратко ръкомахане (английскиат, френският, руският и българският не ми помогнаха особено, а на тях португалският – също)  се сдобих с огромна  пържола от риба тон, солидна порция  салата и варени картофи с подправки, каничка ароматно червено вино и домашен хляб. Семпла храна, сготвена по семпъл начин, съчетала уханието на морето и дъха слънчевите португалски хълмове.  Цялото това великолепие ми струваше 7 Евро и големи усилия да се прибера на лодката, тъй като виното се бе оказало доста силно. Плановете ми за разходка из града в компанията на перлената усмивка се отложиха за неопределено бъдеще… Веднъж дотътрил се до лодката, заспах безпаметно опиянен, нахранен и щастлив.

На следващата сутрин си наваксах  с разходката на свежа глава, разглеждайки най-интересните места, които моят екипаж бе посетил вчера. Старият град и крепостта ми харесаха много. Доставя ми удоволствие да си представям как са живели хората през вековете, какви са били важните за тях неща и с какво е било изпълнено ежедневието им, а също и колко усилия им е отнело да построят крепостите и градовете си. Гледката от крепостта беше много хубава, макар и не това да е била причината да я построят точно на това място. Мисля, че в днешно време технологията е заличила голяма част от сетивата, и способностите, които нашите предци са имали за справяне със живота в много по-тясна зависимост от майката природа от нас. Вероятно (дано) сме развили други на тяхно място.

От Синеш продължихме директно към Кадиз, от който ни деляха около 180 мили. Тръгвайки около обед, планирахме да стигнем на следващата вечер. Вятъра беше отслабнал и океана бе станало по-кротък. Движехме се относително близо до брега  и преди залез на ляв борд се разкри величествената гледка на високите червеникави скали на нос Сан Висенте, решително отстояващи  могъщият напор на океана. Затаили дъх пред тази гледка, подминавайки носа на около 3 мили навътре в морето  попаднахме на интересно явление. От различни страни имахме океанско вълнение, отразени от скалите вълни, течение и отлив. В резултат на това вълните бяха придобили пирамидална структура и лодката започна да подскача както децата си играят на батут.  Едва изкатери поредната пирамидка с височина около метър и половина, и в следващият момент тя изчезне под лодката, в следствие на което се сгромолясвахме със солиден плясък. За радост на Стоян това не продължи дълго и скоро, след като сменихме курса наляво към Кадиз, морето утихна и имахме страхотна вечер с ярка луна срещу нас.

Същата нощ  имахме поредната забавна ситуация. Морето бе спокойно със слаб попътен вятър и се бяхме  разбрали с Митко и Гената да си поделим вахтите така, че всички да можем да си починем добре. Трябваше да ме будят само при определени условия. Ако няма земя или конкретен ориентир пред яхтата, „карането“ в права линия нощно време е свързано с безкрайно хипнотизиращо вглеждане в компаса на всеки няколко секунди, докато рулевият не придобие навик да го прави по усет. Митко и Гената още не го притежаваха и им споделих малък трик – в ясно време си избираш някой небесен обект, който да е пред лодката, или на височината на мачтата, и се прицелваш в него, като на всеки 10-15 минути сверяваш курса, и коригираш позицията си спрямо ориентира. Тъй като бях взел първата вечерна вахта спах дълбоко и непробудно до сутринта, когато дойде отново моя ред. Проверявайки позицията на лодката се оказа, че сме се отклонили с почти 20 мили на юг. Недоумявах как се бе случило, докато моите спътници не споделиха, че са карали по небесни обекти но са пропуснали момента с корекцията на курса…   Оттогава май не си позволявам да спя вече толкова непробудно.

Верен на законите на Мърфи , на сутринта  вятъра завъртя точно срещу нас и отне почти цял ден докато стигнем до  плитките и мътни води на входа на пристанището на Кадиз. Оттук до нататък  за мен и Лив вятъра повече никога не стана попътен.

 

Следва продължение…

 

Автор: Емил Иванов

 

______________________________________________________________________________________________________________

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА:

• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ПЪРВА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ВТОРА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ПЕТА ЧАСТ