СЛУЧАЙНА СРЕЩА

 

Тази история не е за някое от значителните постижения във ветроходството. Това е историята за едно плаване, което бе в много отношения първо както за шкиперът, така и за екипажа. В нея има мечтатели, откриватели на познати морета , пътешественици по душа, и странстващи балканци, водени от разни стремежи, излезли от руслото на ежедневието случайно, или по други незнайни причини.

Поводът да се сетя за нея бе един почти изхвърлен стар тефтер и хартиена снимка на няколко юнака в много тесен кокпит сред вълните на Атлантика.

Началото на лятото през 2004 година. Получих телефонно обаждане, последвано от среща и предложение. Не помня точно откъде Митко бе научил за мен но се запознахме, изслушах го и грабнах протегнатата му ръка, избутвайки настрана преценката си за “разумно”, привлечен от възможността да се запозная с Атлантическия океан.

Така започна това плаване…

Именно Митко е главният герой тук. Беше купил 9 метрова ветроходна яхта. Стара, тясна но солидна и мореходна, модел Бострьом 31, шведско производство. Името на лодката бе Лив и винаги съм си мислел, че я е кръстил на щерката на Стивън Тайлър, вокалистът на Аеросмит. По онова време и аз бих я кръстил на нея

Никога не съм знаел на колко години е Митко , но тогава време ми се стори с 10-ина по-възрастен от мен. Усмихнат хубавец, инициативен и предприемчив, с премрежен поглед и слънчеви бръчки около очите. Идваше от Норвегия, където бе заминал да си търси късмета. Не зная какви бяха точните му подбуди му да си купи тази лодка но впоследствие разбрах, че са смесица от предоставена възможност, авантюризъм, предприемчивост и… немалка доза незнание.

Запознавайки се с него разбрах, че лодката в момента се намира в Португалия, в пристанище наречено Povoa de Varzim, където я бяха оставили двама норвежци миналата година. От мен се очакваше да закарам лодката до Гърция за месец, в компанията на собственика и двама негови приятели. Без да познавам – нито лодката, нито хората и техните характери, си рекох, че тази птица може и да не ми кацне втори път на рамото.

Предприемчивостта на Митко бе стигнала дотам, че да организира заснемането на видео пътепис за плаването, да договори оператор и спонсор. Все неща, за които само бях чувал, че са възможни в света на ветроходството. Самото плаване бе организирано с минимален бюджет така, както го прави повече от половината свят, въпреки слуховете, че масовото ветроходство е скъп и недостъпен спорт.

Основното ми притеснение бе да не пренасят наркотици. Още тогава се бях наслушал на случаи за опандизени българи, случайно или не, прибрани за контрабанда. Но приех, че отсега няма как да разбера. Впоследствие, преди и по време на плаването, тайно бях преровил цялата лодка за да се уверя, че не съм съучастник и слава богу се оказа, че в тази история няма наркотици. Второто бе дали ще си паснем като характери. Реших, че не отивам накрай света и не може да се случи нищо чак толкова драматично. Оказах се прав и за това. Третото, за което се притесних бе пълната липса на моряшки опит на екипажа но тепърва имаше време това да узрее и да се превърне в основното ми притеснение.

В много кратък срок се случи организацията за пътуването. Уредих си отпуска и набързо си стегнах багажа, побирайки в един самар всичко, което щеше да ми е необходимо за месец. Успях да натъпча дори и малко навигационни пособия за прокладка на хартиена карта, побрано в твърда кутийка за да оцелеят по време на пътуването. Години по-късно тази кутийка се превърна в цяла торба, пълна с всевъзможни полезни джунджурии, но тогава притежавах само компас, часовник и пособия за навигация на хартиена карта.

Както обикновено казах на нашите, че заминавам замалко, те го приеха тихомълком и ми пожелаха успех … и да се обаждам от време на време. Гаджето ми далеч не бе толкова безмълвно но запази хладнокръвие и ме изпрати привидно в душевен мир. Тогава още нямах мобилен телефон и бях свободен. Не можеха да ме открият по всяко време, а аз се обаждах когато около мен имаше улични автомати – в моменти на носталгия или когато имам да споделя нещо.

И така, речено-сторено!

До Португалия щяхме да стигнем с автобус, пренасяйки на ръка огромни количества багаж , оборудване и… боя за лодката.  За плаването Митко бе договорил материално спонсорство от Dupont (мисля, че това беше марката боя), като в замяна те щяха да бъдат споменати във видео материалите от плаването. Сигурно си е заслужавало да мъкнем боята но помня, че тежеше доста..

На автогарата се запознах с Гената и Стоян – другите двама участници в екипажа. Гената беше голям юнак – едър, приказлив и нахилен, със звучно чувство за хумор, на моменти доста цинично, понякога малко наивен. Работеше в химически завод в Димитровград. Май не беше излизал от България до този момент. Много искаше да пътува и да разгледа света около себе си. Погледът му светеше и поглъщаше жадно всеки детайл около себе си. Възхищаваше се искрено и се радваше по детски, въпреки видът му, който на моменти ставаше застрашителен, когато се наежи за нещо. Но под тази опаковка открих един от най-добрите хора, с които някога съм се запознавал. Жалко, че изгубих контакт с него след плаването.

Стоян беше човекът зад кадър. Не разбрах какви са точно неговите подбуди да се впусне в това плаване но със сигурност не е било заплащане. Помня го като малко по-затворен, понякога вглъбен в мислите си. Въпреки това много отзивчив и деен. Страхотен фотограф с чувство за хармонията на момента, който улавя с камерта си. Мисля, че се прехранваше със заснемане на сватби. По-късно се оказа, че не се справя добре с морска болест.

Моя милост, Митко, Гената и Стоян – това беше екипажът на това плаване. Никой освен мен нямаше опит в морето , което в началото малко ме стресна. Не толкова заради това дали ще се справя, а заради отговорността, която поемах към тези хора. За пръв път щях да плавам в океан и то с неопитен екипаж .

Самото пътуване от София до Португалия беше продължително и досадно, но точно тези ситуации, и няколко тривиални (и не чак толкова безобидни) случки ми дадоха да разбера много за спътниците си. Натъпкахме се в автобуса и тръгнахме. Аз бях с дълга коса по онова време и много привличах погледите… на полицаите и митничарите. Редовно ме тарашеха по границите, както се случи и на българо-сръбската. Основния проблем на това да ти изсипят багажа е, че няма начин да го събереш по начина, по който си го сторил вкъщи. 20 минути по-късно, реабилитиран и усмихнат, акомпаниран от звуците на скърцащи шевове и стенещи ципове успях да натъпча всичко обратно под нетърпеливите погледи на целия автобус.

Стартът бе добър но Гената се спъна на словенската граница – мисля, че това беше външната граница на “Шенген” по онова време. Оказа се, че някъде през годините се е доверил на „приятел“ , който е правил магарии с паспорта му, и без да е излизал от България има забрана за влизане в Шенген.

След кратка разправия го свалиха от автобуса и не го пуснаха да мине границата. Оставиха го в Сърбия. Смачкан от огромното му разочарование и почти през сълзи го чух да казва „не тръгвайте без мен, ще дойда!“ И така продължихме трима към Португалия.

Какво стана с Гената? Хаха … ами не се върна в България. Или поне не веднага.

Неговата мечта да пътува се оказа по-силна от шенгенското споразумение или езиковата бариера, вероятно достойна за описване в отделен разказ.

Оставен на сръбската граница, без да знае чужди езици, Гената попаднал на българка, свалена като него от друг автобус. Не зная накъде е пътувала тя но двамата се върнали назад и се качили влак през Хърватия до Триест. С влака успели да минат границата с Италия. Какво точно е последвало историята мълчи. Но сред запазените парчета от този пергамент прозират откъслечни мигове на мимолетна романтика и седмица изпълнена с притеснения, бързане, прескачане от влак на влак и несигурност. В крайна сметка Гената се появи само след няколко дни в Повоа де Варзим, без пукната пара, нахилен и по думите му физически обладан (неколкократно) от спътницата си, и видимо ментално обсебен от демоните за познание на света. Тази случка ми даде да разбера с какъв човек ме е срещнала съдбата. Страшно много се зарадвах да го видя отново с нас и го приех в сърцето си като приятел, на който може да се разчита! После се оказа, че не съм сбъркал.

Аз, Митко и Стоян бяхме пристигнали за около три-четири дни до яхтата без особени грижи и след като се събрахме отново с Гената вече бяхме готови да довършим започнатия ремонт на лодката и да тръгваме!

Следва продължение…

 

Автор: Емил Иванов

 

_____________________________________________________________________________________________________________

 

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА:

• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ВТОРА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ТРЕТА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ПЕТА ЧАСТ