КАДИЗ И ГИБРАЛТАР

 

Основан от Финикийците през 11 век пр. Хр., Кадиз (наречен от тях Гадес) е бил постоянно обитаван, преплитайки следите на древни цивилизации и култури, между които ибери, гърци, картагенци, римляни, маври и вестготи. Надживял повратностите на съдбата, за него се твърди, че е най-старият обитаем град в западна Европа с над 3000-годишна история. В началото разположен на два съседни малки острова, съединени през годините, в по-нови времена Кадиз е разположен на тесен полуостров, разполагайки с добра стратегическа позиция да се отбранява и противопоставя на поредните си завоеватели, подсилена от масивните му крепостни стени. Само истински могъща сила за времето си е била в състояние да завладее града. Управляван над 10 века от маврите Кадиз е отвоюван през 13-ти век от Испанците. Всъщност точно маврите дали името на областта Андалусия, чийто главен град е Кадиз , наричайки я Ал-Андалус. През 18-ти век заменя Севиля, като главно търговско пристанище на Испанската империя за връзка със Западните Индии и преживял същински подем, начело с търговията и архитектурата, но запазвайки мултикултурния си облик. Било е вълнуващо да се живее там в древни времена но.. . всички тези неща ги научих ден-два по-късно.

С приближаването на Лив към Кадиз ме бе обхванало неизбежното любопитство, примесено с доза нетърпение. Какво ли щеше да ни покаже градът, за който знаех само, че има славно минало и се намира на едно от големите кръстопътища на света?

Подхождайки към Кадиз трябваше да се съобразим със засиления корабен трафик, генериран от голямото му търговско пристанище при усилващ се насрещен вятър с къса ветрова вълна изострена от настъпващия прилив. След дълго и подскачащо лавиране, за последните няколко мили си помогнахме с двигателя за да стигнем по-бързо.

Името на яхтеното пристанище в Кадиз бе „Пуерто Америка“- чудесно уредена марина, в която си бяхме резервирали място на тръгване от от Синеш. Там планирахме да останем 2 дни. Слънцето отдавна бе подминало зенита си, когато се швартовахме на удобни плаващи понтони, снабдени с електричество и вода. Уредихме набързо подробностите с властите и вкупом хукнахме на разходка. По воля на съдбата, докато се сливахме с обстановката, видяхме поредната кръчма поместена в метална барака с големи единични прозорци. Естествено не устояхме на порива да влезем за да разхладим знойния следобед.

Там попаднахме на интересна картина, каквато не бяхме виждали досега, въпреки солидният опит, който всеки от нас бе понатрупал с кръчмите. На малка кръгла маса бяха седнали няколко души, които играеха на карти, в компанията на една дама на средна възраст и няколко правостоящи „кибика“. Всички се бяха скупчили, а до столовете им имаше малки табуретки, на които бяха поставени полуизпити питиетата и препълнени пепелници. Групата контрастираше на фона на множеството свободни маси в заведението. Не можех да преценя дали са моряци или работници на пристанището – бяха облечени с ежедневни дрехи, без да има нищо колоритно в облеклото или поведението им.

Единият от картоиграчите бе с дълга посивяла брада, носеше потник и островърха конусовидна шапка, направена от вестник. Изглежда развитието на тяхната (непозната за мен) игра бе доста напрегнато, тъй като играеха в пълно мълчание, пушеха нервно, а хората, които наблюдаваха се бяха надвесили в очакване.

Изведнъж човекът с хартиената шапка хвърли картите, удари по масата, изруга нещо на испански и скочи от стола. Тамън си рекох, че ще станем свидетели на качествено андалуско меле, когато загубилият картоиграч се дръпна две крачки назад и… започна да рецитира нещо на висок глас. Бях доста озадачен за начина, по който започва това меле… Съвсем скоро римите се оказаха текст на някаква песен, която човекът запя и започна да танцува, жестикулирайки с ръце и потропвайки с пети по плочките. В следващата секунда всички бяха захвърлили картите, започнаха да пляскат, да се смеят и пеят , да пригласят и танцуват, докато внезапно, невидим и безмълвен хореограф не каза „СТОП“! Даже нямаше „Оле“!

Всички заеха безмълвно началните си позиции и с каменни лица раздадоха картите сякаш нищо не се бе случило. Ние седяхме онемели и впечатлени от непринудената сцена, на която станахме свидетели. Почти очаквах човекът с хартиената шапка да дойде при нас и да ни поиска заслужено заплащане за представлението. Вместо това, следващият загубил раздаването повтори сценария под акомпанимента на своите приятели.

Дълго наблюдавахме картоиграчите, правейки се, че просто небрежно си пием питиетата, докато горещият следобед не се потопи в огнените багри на залеза. „Случайно“ поставената на масата камера добави безценен материал към филма на Митко, а аз с удоволствие се отдадох на порива да открадна този момент за спомените си.

Привечер тръгнахме на разходка по дълга алея, свързваща пристанището и града, заобиколени от влюбни двойки, наслаждаващи се на залеза и облегчаващи се кучета в компанията на своите стопани.

Още на входа на стария град, насред малък парк, под вековни фикуси с размерите на гигантски дъб, с дълги дебели клони и огромни листа, попаднахме на поредната интересна случка. Отдалеч се чуваше подготовка за някакъв концерт. Но сцена и публика нямаше. Бяха се събрали около 20-ина музиканта с разнородна възраст и цвят на кожата. Изглежда като да се разсвирват на разнообразни ударни и духови инструменти, някои от които даже не разпознах. Най-младите бяха на не-повече от 15 години. Стана ни любопитно но подминахме, тъй като засега не се случваше нищо особено. На връщане от разходката тази група вече се беше увеличила до около 50 музиканта и попаднахме на впечатляваща улична импровизация. Без диригент всички свиреха в един ритъм и следваха обща мелодия, а от време на време някой започваше да импровизира. Беше много впечатляващо. Свиреха сърцато и в музиката, която правеха нямаше конкуренция, надсвирване или какафония. Насъбралата се публика се поклащаше в ритъм и аплодираше едно или друго соло. Беше страхотно да се потопиш в атмосферата на техния начин да се забавляват. Там, под гигантските фикуси, сред проблясъците на излъсканите инструменти и звуците на уличната им симфония, това бе техният начин да споделят. На други места видяхме небрежно танцуващи хора, наобиколили улични музиканти, изливащи емоциите си под формата на разнообразни музикални стилове, а също художници и улични артисти. На втората вечер попаднахме на фламенко концерт, който ни трогна с неподправената връзка между изпълнителите и публиката.

Градът не бе голям, но атмосферата му бе космополитна, изпълнена с кипяща смес от емоции, глъчка, веселие и желание за живот! С охота се губех сред тесните калдаръмени улици на стария град, който имаше впечатляваща архитектура съчетаваща различни, познати и непознати за мен мотиви, китни площади, красиви катедрали и мощни крепостни стени, разказващи за славни времена. Това бяха два от най-страхотните ми дни по време на плаването.

От Кадиз поехме на развиделяване към Гибралтар с намерението още същата вечер да минем протока, който се намираше на около 50 мили от нас. Взехме актуална прогноза за времето, която ни обещаваше слаб, до умерен източен вятър. Заобикаляйки стария град за последно се възхитихме на неговия колорит.

На пълен бейдевинд в почти гладко море се промъквахме между корабите в посока към протока а Лив за пореден път ни показа, че е отличен ветроход. Настроението на борда беше слънчево. През следващите 30-ина мили се радвахме на тези идеални условия, докато не стигнахме фара на Трафалгар. Там се случиха няколко събития. Вятърът стана точно насрещен, усили се до около 25 възла и влязохме в насрещното течение на Гибралтарския проток. В допълнение на това приливът настъпи и сблъсквайки се с течението, и насрещното ветрово вълнение накара морето около нас да „заври“ с ниски хаотични вълни, размятани във всички посоки, чиито солени пръски биваха отнасяни в очите ни от усилващият се вятър.

Голямо джуркане настана. Стихиите се бяха наговорили да спрем. И лодката спря, въпреки усилията ни, силно рифовани, да продължим по график. След като приливната вълна отмина, състоянието на морската повърхност стана по-поносима но пак напредвахме бавно. Решихме да покараме така още няколко часа за да видим дали и необичайно силният вятър не е само временно явление, но множеството ветрогенератори по околните хълмове ни даваха да разберем, че най-вероятно и тук “просто така си духа“.

Запалихме и двигателя но това не доведе до значително подобрение в скоростта ни. След неколкочасово упорство, следобеда напредна и шансовете ни да минем Гибралтар по светло намаляха. Решихме да се върнем малко назад до едно пристанище, наречено Барбате и на следващия ден да продължим. Това, което бяхме изкатерили срещу вятъра за няколко часа го върнахме за около един, развивайки над 8 възла по вятъра и с любезното съдействие на течението.

Макар и да бяхме малко разочаровани, че се връщаме назад, съдбата отново ни показа, че не бива да сме предубедени към случайните отклонения от курса, подарявайки ни поредната интересна среща.

Барбате беше удобно, добре защитено и полу-празно пристанище , последното преди Тарифа пойнт, разположено до малък град на устието на едноименна река. Изглеждаше направено точно за такива като нас, които не са успели да минат протока в желания ден. Набързо уредихме подробностите с управата , след което част от екипажа отиде на разходка до градчето, разположено в близост до пристанището.

За мен градчето не изглеждаше интересно и аз останах за да разгледам другите лодки, което ми е сред любимите занимания. Лениво разхождайки се по кейовете, вниманието ми бе привлечено от голяма стоманена лодка с немски флаг. Представляваше стар и много солиден двумачтов кеч с дължина около 70 фута. Изглеждаше леко грозноват но видимо бе добре поддържан и подреден.

На палубата се суетяха няколко младежа и един мъж, около 45-годишен, облечен в къси маскирочъчни гащи с големи джобове, а над него с потника на Брус Уилис от „Умирай трудно 2“ и мускулите на Сталоун от Рамбо 3. Изглеждаше ми като бивш военен, както и се оказа впоследствие.

Поздравихме се и се заприказвахме. И те чакали малко да падне вятъра за да минат Гибралтар, което щяло да стане на следващия ден според тяхната прогноза. За мен това беше добра новина. Като разбраха за нашето начинание им стана интересно и трима от младежите дойдоха да разгледат нашата лодка. Удивиха се колко е тясна и как изобщо плаваме четирима с нея. В крайна сметка се разбрахме малко по-късно да ги посетим на тяхната лодка, като се съберем всички.

На борда се запознахме с целия екипаж и веднага разбрахме, че сме срещнали много интересна компания. Нашият домакин се казваше Герд – бивш военен и шкипер на лодката. Негови спътници бяха Бети, която бе педагог и психолог, и 8 младежа на възраст около 14 – 16 години. Герд и Бети работеха за фондация, която се занимава с „проблемни“ деца. Да бъдат на лодката беше част от техния проект, целящ да ги вкарат в правия път. Използваха морето за да постигнат целите си и по всичко изглеждаше, че успяваха.

Тръгнали преди няколко месеца от Германия, освен ежедневно да се занимават с учебните си занятия, младежите имаха доста задачи и отговорности, свързани с живота на лодката. Да дават вахти, да помагат в управлението и работата с ветрила, да помагат в ремонтите и поддръжката, както и да отговарят за домакинството. В допълнение на това тяхната малка експедиция се занимаваше с изследване на миграцията и преброяване китовете по маршрута им. Не разполагаха с много голям бюджет, правеха си сметката и това, с което можеха да се справят, вършеха сами.

Били тръгнали от Германия, плавали по цялото атлантическо крайбрежие на Европа, били отишли до Азорите и сега бяха на път към Средиземно море. Самите младежи разказваха с увлечение и ентусиазъм за преживелиците и ежедневието си. Бяха въодушевени и горди с това, с което се занимаваха и, че са срещнали даже кашалот. Искрено се възхитих на новите ни познати.

Удобно разположени в огромната каюткомпания на тази плаваща комуна бяхме станали случайни свидетели на съвременен разказ по мотиви на Жул Верн. Запомних този миг завинаги и пожелах някой ден и аз да се занимавам с подобна дейност у нас. Неусетно изминаха няколко часа в разпалени разговори, и обсъждане на плановете ни, след което сърдечно си пожелахме „bon voyage“ и се разделихме, тъй като ние щяхме да тръгваме рано на следващата сутрин.

На следващия ден Гибралтар бе по-благосклонен към нас. При прогноза за почти нулев вятър, анемометъра показваше отново почти 25 насрещни възла. Трябваше да се съобразим с интензивния трафик, който тогава опредеилх като „Цариградско шосе“ по което минават кораби вместо автомобили. Бях плавал през Босфора и Дарданелите и все пак Гибралтар ми се стори доста натоварен. В допълнение Герд ни беше предупреди, ако случайно ни хрумне да минем откъм мароканския бряг, да не го правим, тъй като там „случайните проверки“ са много по-целенасочени и често прикключвали със задържане на една или друга яхта с цел прибиране на рушвети. През този ден неколкократно чухме как мароканските граничари привикват една или друга лодка, посочвайки координатите им. Инструктираха ги да чакат докато граничния катер ги придружи. Нашите координати никой не ги каза но и ние бяхме от правилната страна на протока.

Ршихме да караме само на двигател срещу течението, в близост на европейския бряг. Отне ни доста часове, тъй като двигателя не бе особено мощен. За сметка на това двуцилиндровата машина с въздушно охлаждане беше доста шумна. Звукът ѝ приличаше повече на нещо, което ще чуете на полето да коси или оре, но вече бяхме свикнали. При продължителна работа се опитваше да прегрява. Отначало се чудехме на повишената температура в машинното и на липсата на вентилация но след това решихме, че всъщност тази лодка бе проектирана за Северно море и това е причината. За да не прегравя отваряхме машинното, което повишаваше значително температурата вътре в лодката.

На траверс на Тарифа пойнт се поздравихме шумно, простихме се с Атлантика, а само десетина мили по-късно, вятърът съвсем утихна. И ветрогенераторите на брега изчезнаха. Дивяхме се на този „феномен“ при който преди и след протока нямаше никакъв вятър, докато в тясното здраво надува , а всъщност отново бяхме станали свидетели на ефектът на Вентури, без да си дадем сметка за това.

Излизайки от Гибралтар трябваше да се съобразим и с напречния фериботен трафик между Алхесирас (Испания) и Сеута (Мароко), който малко ми заприлича на този на Златния рог в Истанбул без да е толкова интензивен. Бяхме се запътили към скалата на Гибралтар, която бе английско владение и където планирахме да презаредим и разгледаме маймуните. В този ден обаче не ни бе писано да се порадваме на „прословутото английско гостоприемство“ .

Без да се обадим предварително, влязохме нетърпеливо в пристанището и наивно се обадихме на местните по радиостанцията за да ни кажат къде да се вържем. След известно настояване даже ни отговориха. Добре, че не се обаждахме на платен телефон. В рамките на няколко минути дежурният бе надлежно уведомен какви сме, какво искаме, колко ни е голяма лодката и колко нощи искаме да останем, след което с високомерен глас и уелски акцент бяхме уведомени, че всъщност нямало масто за толкова малка лодка в тяхното пристанище. Нооо ако сме щяли можем да пристанем на стоянка за по-голяма лодка. Чухме цената и ни се отщя. На всичкото отгоре беше и в Гибралтарски лири! Почти успяха да ме накарат да се почувствам виновен, че с толкова малка лодка съм дръзнал да ги потърся по радиостанцията. На фона на ругатните на Гената се простих любезно с тях и продължихме.

Няколко години по-късно присъствах на аналогична случка с по-голяма лодка на същото място, което трайно ме отказа да спирам в подножието на „Скалата“. По времето на това плаване още не знаех, че съвсем наблизо има испанска марина, където хората са много по-гостоприемни а цените са далеч по-приемливи.

След тази случка решихме, че нямаме зор да презареждаме и продължихме на изток. Без да сме решили коя ще е следващата ни спирка подминахме Европа пойнт и се плъзнахме сред спокойните води на Средиземно море, изпроводени от последните проблясъци на залеза.

Следва продължение…

 

Автор: Емил Иванов

 

_____________________________________________________________________________________________________________

 

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА:

 

• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ПЪРВА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ВТОРА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ТРЕТА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ПЕТА ЧАСТ