СРЕДИЗЕМНО МОРЕ

 

След Гибралтар, противно на първоначалния план, вече окончателно се беше утвърдила идеята, че на това плаване ще се разглежда, а няма да се гони график. Както досега, щяхме да продължим основно на ветрила, дори и това да доведе до допълнително забавяне. Аз не се противих, тъй като предпочитах ветроходството пред бръмченето на двигател за да гоним „деливъри темпо“. И все още е така. Хубавото бе, че Стоян вече се чувстваше по-добре а Митко и Гената се справяха доста прилично с навигацията, управлението и работата по лодката.

Средиземно море посрещна Лив благосклонно, със слаб насрещен вятър. Лавирахме бавно срещу вятъра, стараейки се да се придържаме близо до испанския бряг защото корабния трафик бе все така засилен. Към него се присъединиха множество испански рибарски корабчета. През нощта вятъра се трансформира в нощен бриз и завъртя откъм сушата, което бе много удобно за нас. Налягането бе високо а времето стабилно и ние бавно напредвахме на ветрила. Моите спътници се радваха, че било като язовир и вече „страшното“ било минало, а аз не пропуснах да ги успокоя, че това, което виждат е по-скоро изключение.

Преди зазоряване, почти на траверс на Малага, дойде мъглата. Не бе особено гъста но видимостта беше не-повече от 200 метра. Нищо работа когато си на сушата но сред засиления трафик на подхода към Гибралтар е различно.

Когато се разминаваш с кораб в мъгла първо чуваш отдалечено боботене на машината. Но това може да означава, че кораба е все още надалеко или вече наблизо, тъй като мъглата чудесно пренася ниските честоти. Не знаеш. Слушаш. С приближаването му този звук се усилва но но не ти дава информация къде точно се намира кораба. Ако нямаш радар или AIS, не знаеш дали този кораб идва право срещу теб или ще се разминете. Ние нямахме нито едното от двете и е трудно да опиша какви цветни картинки ми произвеждаше въображението, нямайки никаква идея дали няма да се окажем на курса на следващият кораб.

Надуването на рога за мъгла не ми донесе особено успокоение а опитите да се свържа с някой кораб по радиостанцията, който не можех да идентифицирам , разбира се, останаха напразни. Надявах се радарният ни отражател да си върши добре работата и корабите да ни виждат на техните радари, стоейки нащрек да реагирам, ако някой се покаже от мъглата. За радост нищо подобно не се случи. Като сега помня как с облегчение регистрирах затихващите в мъглата звуци на поредния кораб и как се стреснах, когато се разклатихме от носовата вълна на някой, минал близо зад границата на видимостта. Тази нощ не спах много. Подминахме Малага и продължихме нататък а слънцето натири мъглата като родител тинейджърски купон.

Плавайки покрай средиземноморския бряг на Андалусия ми направиха впечатление изгорелите от слънце хълмове без почти никаква растителност. Само около населените места имаше зеленина, засадена и поддържана от човешка ръка.

През деня имахме забавна случка. Времето бе спокойно, нямаше вятър и ние бавно напредвахме на мотор. В ранния следобед ми направи впечатление, че въпреки спокойното море, барометъра бързо пада, скоро след това стана задушно и мръчкаво, а хоризонта се беше замъглил. Нямахме актуална прогноза от три дни и реших да попитам някой от минаващите кораби.

С бинокъла успях да прочета името на един италиански кораб, открояващо се на червения му корпус. След няколко повиквания по радиостанцията се свързах с вахтения, който не говореше добре английски но имаше желание да ни помогне. Помолих го да ни даде прогноза за времето (weather forecast) а той след няколкосекундно мълчание лаконично отговори The weather?! The weather is beautiful! Хахаха… разбрахме, че няма да се получи.

Привечер спряхме на Алмерия за да презаредим. И добре, че го сторихме защото времето се влоши. Бяхме минали 140 мили за денонощие, което не беше зле. Наспахме се добре и на сутринта продължихме. Бяхме взели нова прогноза, която предвиждаше плавно усилващ се вятър от североизток , но не вещаеше нищо драматично. Май беше крайно време да свикна с това, че почти всички прогнози дотук бяха подценени с 20-30 процента.

Подминавайки назъбените скали на нос Гата и Пунта Байя вятъра стана съвсем насрещен и се усили до около 25-30 възла. За разлика от този в Атлантика, сега бе насрещен, придружен от къса вълна висока към 1,5м. Това обостри чувствителността на Стоян и тушира импулса да стигнем до Аликанте

Основните варианти бяха два – да свърнем надясно към Сардиния, и да ветроходстваме няколко дни в бурно море, докато изминем 500-те мили до Каляри (което в моите представи щеше да е много яко) или.. да запалим двигателя за да се скатаем в най-близкото пристанище. В крайна сметка същата вечер пристанахме в едно много симпатично пристанище, наречено Сан Хосе. Не бе голямо но лесно си намерихме място. Градчето бе много приятно, с ниски цени, хубави ресторантчета и хубав плаж.

Там присъствахме на интересна случка. Вечерта в пристанището влезе корабче, което светеше като дискотека. Многото мигащи светлини се оказаха мигалките на малки буйове а корабчето бе рибарско. Местните ни казаха, че се прибира на всеки няколко дни. Веднага след като пристана, около него се събра тълпа и ние любопитно се присламчихме за да видим на какво се дължи този интерес. Уловът се оказаха десетина огромни риби тон. На крана на корабчето бе поставена електронна везна и за всяка от рибите се организираше живо наддаване от местни търговци и ресторантьори. Най-голямата от тях беше над 300кг, а цената ѝ достигна няколко хиляди евро.

От Сан Хосе продължихме на североизток до общинското пристанище на Карбонерас, което бе само на 20-ина мили. При неотслабващ вятър ни отне почти ден за да изкатерим срещу вятъра и порасналите докъм 2м. вълни. Там нямаше места и след кратко суетене се завързахме на борд на една стара яхта, дълга около 50 фута, повикани от любезните ѝ възрастни собственици, които чевръсто ни поеха швартовите въжета. Топло ни поздравиха и първата им искрена реакция бе как сме се събрали четирима души в тази тясна лодка. Тяхната по обем беше поне четири пъти по-голяма…

Така се случи поредното интересно запознанство. Собствениците на яхтата бе възрастна двойка, и двамата на по около 70 години, англичанин и германка, чийто имена за съжаление не помня. Всеки бил с по един предишен брак и скоро, след като се пенсионирали купили лодката и започнали да обикалят света. Дотук бяха направили две околосветски обиколки. Без да бързат. Продължаваха нататък само когато времето и възможностите им позволят. Затова и седяха в Карбонерас – за да изчакат да понамалее вятъра. Когато условията станеха достатъчно подходящи за тях щяха да продължат. А междувременно ние бяхме късметлии да попаднем в компанията на тези чудесни и гостоприемни хора. Следващите два днни ни каниха многократно на техния борд за да си поговорим , да изпием по питие или да вечеряме заедно.

Лодката им беше солидна, тежка, и просторна, проектирана за круизно плаване. Отлично оборудвана за океан, те имаха всичко необходимо на борда, започвайки от първокласна навигация и радар, ветрови автоплот, генератор, обезсолител за вода, стигайки до перална и шевна машина , сгъваеми велосипеди, и … куче. Мачтата бе укрепена като за обиколка на нос Хорн а палубата бе отлично обезопасена за плаване и работа в лошо време.

Заляти от безкрайните ми въпроси, те търпеливо разказваха за техния начин на живот. Пенсиите им бяха съвсем достатъчни за да живеят скромно но прилично, докато обикалят света и да имат достатъчно средства да поддържат плаващия си дом. Бабата бе станала истински жив алманах. Веднага, след като ни посрещна, ни упъти къде се намират душовете (в случая бяха на плажа), къде са тоалетните и кога рибарите излизат от морето, каква риба, и на какви цени можем да си купим от тях. Обсъждайки потенциалните пристанища, на които щяхме да спираме, ни даваше съвети в коя част на пристанището да спрем, къде са частните и общинските пристанища (вторите бяха безплатни). И всичко това помнеше от предното си посещение преди няколко години.

Бяха топли и откровени хора, искрено отдадени на морето , което е било благосклонно към тях през последните 20-ина години, преживели много, и все още любопитни към света. Втората вечер в тяхната каюткомпания, леко почерпени, в момент на откровение ги попитах директно дали не се притесняват, че някой от тях ще умре в морето. Мъжа ме погледна учудено и попита „ А къде другаде да умрем?!“. Бях едновременно впечатлен и възхитен на отношението им към живота, част от който е неговият завършек. Това бе техният избор. Тогава останах безмълвен а впоследствие често съм разказвал тази случка.

За мен това плаване приключи точно тук, в Карбонерас. Оставаха ми само няколко дни отпуска, през които трябваше да се придвижа с автобус до България. Избрах това да е мястото, на което да се разделя с Лив и екипажа, тъй като прогнозата вещаеше усилващ се вятър в продължение на няколко дни, което ни блокираше пътя на североизток към Аликанте.

Рано на следващия ден, след трогателно сбогувне с лодката, екипажа и новите ни приятели, тръгнах на път към България с прекачвания през Валенсия, и Мадрид, откъдето продължих на български автобус. Беше интересно как пътуването наобратно ми се стори много по-кратко от автобуса към Португалия. Отдадох го на това, че морето силно променя възприятията за разстояние и скорост, а плановете превръща в добри пожелания.

Научих много от това плаване. Не само за морето. И ми даде безценни моменти на предизвикателства, несигурност, безсъние, притеснение, взимане на трудни решения, грешки, приятелства, радост, възхита и съзерцание. В голяма степен Пътят замени Целта. Затова го помня и до днес.

Какво стана с Лив, Митко, Гената и Стоян?

Успешно закарали сами лодката до Халкидики, което им отнело още около два месеца. Минали през Балеарите, Корсика, Сардиния, Месина, Йонийско море Коринтския канал, покрай Атина, Евия и Северни Споради. Бяха изживели своето приключение и го бяха довели до успешен край.

 

Автор: Емил Иванов

 

______________________________________________________________________________________________________________

 

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА:

 

• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ПЪРВА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ВТОРА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ТРЕТА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ЧЕТВЪРТА ЧАСТ