ПОДГОТОВКА ЗА ПЛАВАНЕТО

 

По онова време  не снимах докато пътувам. Предпочитах да осезавам и да помня, разчитайки единствено на сетивата си.

С времето  се научих да крада. Започнах, първо плахо, после по-смело да си крадна чужди моменти, емоции, лица,  миризми, погледи, настроения, музика и случайни звуци, и да ги превръщам в мои спомени. Обожавам тълпите – независимо в каква форма – на празнично шествие, на някой пазар, в кръчма или на концерт. Те запълват запасите ми от спомени с човеци. Останалите са подарък от майката природа.

Следват единствените записки, които съм запазил от това плаване.

„Стигнахме до лодката!

Дали защото с автобуса беше дълго и досадно не знам, но Повоа де Варзим ми се стори страхотен град! Не беше голям и хората бяха много дружелюбни, а начинът им на живот изглеждаше тясно свързан  с морето.

Като повечето стари градове, къщите бяха тесни и високи, а улиците  – цветни, павирани, сенчести, и за моя изненада заветни, и същевременно прохладни дори  в горещ  летен ден. Малки балкончета над тротоара и кръчми като халета. Видях няколко, които имаха вход към две съседни улици с широко отворени врати. Влизаш от едната улица и излизаш на другата. Влажната миризмата в тях бе смесица от немска бирария и нашенски хоремаг.  Помислих си, че е готино да събираш клиенти от две улици едновременно.

Дали заради солта и влагата не зная, но на тия хора къщите им бяха облицовани с фаянсови плочки! Най-близките до морето редици от къщи бяха почти изцяло облицовани във фаянс! Много фаянс във всякакви форми, цветове и шарки. Бях силно впечатлен от това, но после открих , че и в други градове е така.

На площада имаше дълга стена, вероятно някакъв монумент, облицована с фаянсови картини, посветени на битието на морските хора, изработени от малки по размер изрисувани плочки. Бяха изобразени  рибари,  лодки, бури, рибни пазари с викащи жени, плачещи майки, разтревожени лица,  моряшки съпруги, рибарски мрежи, бряг на бурен океан, празници, глъчка и тъга. Какъв невероятен труд и колко красиво им се бе получило! Страхотни картини, навяващи мисли на тема “Май не е майтап работа туй море!“

Видях за сефте Атлантика. Настръхнах. Но може и да беше от свежия вятър. Една тежка и дълга вълна блъскаше външната стена на пристанището, вятър около 25-30 възла. Заядливо гласче на съмнение лекинко зачопли “ Абе ти къде си тръгнал, бре?!“

Видях лодката – беше на сух док. Имаше елегантна източена форма, тясна вдигната кърма, здрав рул и „бузест“ обвод, като повечето от нейното поколение. Рекох си, че ще да е мореходна лодка, както се оказа впоследствие. Имаше доста работа по нея преди да тръгнем , но след като нетърпеливо  я огледах  се успокоих – не открих изненади по корпуса и такелажа.

Пристанището бе чудесно уредено, че и малко отгоре , според  възприятията на средно-статистическия “балкански

мореплавател“, за който пристанището в Балчик бе едно от 7-те чудеса на света. Бях плавал вече в турски и гръцки води но в Повоа прозрях, че няма по-добра комбинация от добре поддържана инфраструктура, примесена с  неподправена  човешка отзивчивост.  Без да подценявам родните ни постижения си помислих, че че това е етап от еволюцията на истинските морски нации.  Та.. марината си имаше всичко.  На сухия док осигуряваха електричество с удължители, а на понтоните във водата, до всяка стоянка имаше колонки с електричество и вода. Разполагахме безрезервно с  хубави чисти тоалетни, бани и непоискано страхотно отношение на моряци към моряци.

б.а. В днешно време се усмихвам на тези впечатления свенливо, като на гледката на първите мобифони, закачени гордо на нечии дамски прашки на плажа на Равда  но… светът  се променя бързо

На пристанището се запознахме с Томини, който беше нещо като баш-майстора там.  Усмихнат и услужлив, говорещ английски (последното се оказа не бе особено често срещано в Португалия) , със страхотно отношение към лодките. Абе моряк човек – даде ни всичко, за което го помолихме: компресор, флекс, бормашини, инструменти, даже трампихме с него противообрастваща боя за друга, която ни остана. Пуска ни тоци, мота се наоколо и ако имахме някаква грижа ни решаваше проблемите.  Абе страхотен тип! То добре, че беше той защото иначе и за месец нямаше да стегнем лодката.  А за стягане имаше доста.

Основните задачи бяха подготовка и боядисване на корпуса, поправка на една малка пукнатина покрай кила, проверка на килболтовете, монтиране на лаг (инструментът за измерване скорост), ехолот (този за дълбочина),  инструментът за сила и посока на вятъра, GPS, противообрастваща боя на дъното, обслужване на двигателя , проверка на рангоута, ветрилата и въжетата, електрическата инсталация и доста други..

Пукнатината покрай кила е била причинена от предшестващо  засядане покрай някакъв нос. За нея Томини забърка една жестока гадост която свърши чудесна работа. За пръв път свързахме GPS към компютър, на който имаше карти за цял свят. Бях много впечатлен колко удобно е това. До този момент бях навигирал с ръчни GPS-устройства с размерите на джобен терис,  които ми даваха само координати, ползвани за прокладка на  хартиени карти в комбинация с местни лоции.

Хубаво беше, че лодката бе извадена с изправена мачта на стапел . Стапелът представлява монолитна или сглобяема „поставка“ за лодката, когато тя е на сушата, a в някой случаи лодката е просто подпряна и укрепена с няколко дебели греди, както бе при нас. Наложиха се няколко качвания на мачтата – за поправка на  навигационната светлина, проверка на УКВ антената, монтаж на датчиците за вятър,  окабеляване и подмяна на един фал. Помня, че щеше да ме отвее отгоре тоя ти ми Атлантик, а сега си давам сметка, че е било  доста опасно това да се случва на лодка, която е на стапел.

Междувременно се заврях се навсякъде из лодката и проверих всичко… Лодката се оказа доста тесничка отвътре , неочаквано за 31-те си фута. Ама иначе пък беше направена яко. Отне доста усилия, докато накараме всички уреди да заработят в синхрон, но както обикновено се оказа, че понякога трябва и упътванията да се четат…  По такелажа нямаше много работа, ветрилата бяха добре. Разбира се после, на път, изникнаха някои неща но това е нормално. Накрая монтирахме автопилота.

Докато бяхме в Повоа де Варзим, попаднахме на своеобразен  тридневен празник и разбрахме как празнуват  португалците.

За първият ден някой ни обясни на португалско-английски, че е празник на рибарите, подобно на нашия Никулден, но може и да не сме разбрали правилно. От различните квартали в града се спуснаха процесии от хора, като лъчове в посока центъра на града. Хората от всеки квартал бяха облечени различно, но в еднакви цветове, характерни за всяко шествие. Носеха много знамена и различни символи. Градът бе изпълнен с жизнерадостна глъчка , цветно настроение, музика, песни, танци и усмивки. Младежи и девойки бяха строени по двойки, а дамите вадеха някаква походка, която можах да оприлича единствено на „испанска стъпка“ при конете .

Онези, които не участваха в процесията бяха облечени много представително, особено по-възрастните хора. След като се събраха на едно място всички започнаха да пеят заедно и празненството обхвана цялата централна част на града.

Когато се стъмни разбрахме, че местните имат интересен обичай.  Почти пред всяка къща извадиха по една скара и започнаха да пекат сардини и да ги раздават. В началото ни беше малко неудобно но под окуражаващите погледи на местните хапнахме доста от тях. Още помня вкуса им , примесен с мириса на дима от скарите и този на тълпата.

Същата вечер, докато се разхождахме в една тясна уличка случайно погледнах нагоре и времето спря. Разбрах, че това е специалният миг на деня. На втория етаж на една стара къща, над главите на шумната тълпа, разположена на тесен балкон с парапет от черно ковано желязо, бе застанала много възрастна слаба дама. Беше облечена в черна рокля на ярки цветя, коасата ѝ бе огненочервена и пушеше бавно от тънко дълго цигаре. Погледите ни се срещнаха за миг и тя се усмихна бегло с тънките си огненочервени устни, контрастиращи на бледото лице. Беше като жива статуя, изваяна и красива, носеща спомена на времето си. Този момент е спрял и до ден днешен, и е по-силен от всяка снимка или видео.

Ден втори се оказа празник на града. Всеки град си имал за закрилник по някой светия та техният се оказа Свети Педро. Пак имаше шествие но този път беше грандиозно. Шествието тръгва от някоя църква (то неголям град но църкви дал бог), обикаля главните улици и площади и завършва пред друга църква. Най-отпред вървяха полицаи, строени и представителни, след тях имаше един наперен, натруфен и колоритен, приличащ на чироз тупанджия, след него музиканти с барабани и духови инструменти, последвани  вероятно от част от управа на града, облечена в нещо като червени тоги (приличащи на съдии), и хора в костюми. След тях на големи платформи, носени гордо от 8-10 души имаше множество статуи на светци, богато украсени с цветя и кръстове. Следваха ги още от цветните мпадежи в носии, носещи се с „испанска стъпка“. Доста по-назад от от първия оркестър, който свиреше някакъв марш имаше втори оркестър с доста по-богат и репертоар но пак бе някаква тържествена музика. Направи ми впечатление, че свирят доста стегнато и съвсем поносимо за слушане. След тях бе Стоян – нашият фотограф/оператор и накрая бяха обикновените хора. Цялото шествие се източи за около 20 минути а жегата през този ден беше убийствена.

Всичко това бе акомпанирано от тържественият камбанен звън на църквите, покрай които минаваше шествието и някакъв пунт на топовни изстрели, произвеждани от ракети подобни на заря, които изпускаха само малко бяло облаче, следвано от мощен гръм. За два дни (щото и предния ден гърмяха) направо ни надуха главите. Помня, че като гръмна за сефте, както се бях заврял някъде из лодката се стреснах, ударих се и се изстрелях като тапа навън. Звукът ми приличаше на гръм от граната, каквито сравнително скоро бях взривявал в казармата.

На третия ден Португалия се класира за финала на европейското по футбол, на което бяха домакини.

И пак фиеста само дето този път аз бях скапан от работа и наблюдавах  безучастно от лодката как стотици автомобили с хора, стърчащи отвсякъде, с португалски  знамена в ръце и малко кръв в алкохола се опитват да умрат от радост. Не разбрах някой да е успял,  но тази фиеста привърши относително бързо и към 3 сутринта народът утихна.

В тази връзка си спомням, че когато пристигнахме с учудване ни попитаха защо чак сега идваме, тъй като нашите бяха вече отпаднали и си бяха тръгнали от европейското, а по случайност и те били отседнали в Повоа. Ние спечелихме от този факт, тъй като си нямахме български флаг а португалците бяха добре заредени.

На петия ден, се запознахме с един французин на име Франсис– готин чичо пенсионер, иначе инженер по комуникации, след него се запознахме с втори, на който не запомних името. За разлика от втория френч, който говореше  малко английски, но се газираше отвреме навреме,   Фрасис не обелваше и дума на нещо различно от френски но пък беше в перманентно добро настроение. Наложи се да положа героични усилия да възстановя наученото в основното училище и с изненада установих, че след няколко питиета се справям прилично.

Чичо Франсис беше прекрасен човек! Срещнахме се на кея, търсейки информация за особеностите по пътя до Гибралтар,  тъй като нямахме интернет и местни лоции, но той на юг не беше слизал и не можа да ни помогне. По-късно през този ден това стори безценният Томини. Въпреки това Франсис се възползва от случая да ни покани (първо мен и Митко) на неговата лодка.

Имаше хубава 34-футова яхта, дърта, яка широка и тежка, така и не разбрах модела,   очевидно подреждана от жена му, която се оказа пуерториканка. Тя сега била някъде на работа, а той човекът – в Повоа.  Изглежда му липсваше но той компенсираше тъгата като сърбаше здраво уиски и португалско винце по обедно време, докато нас почерпи с бира.  Вътре лодката му се беше доста уютна  (нещо, което нашата не притежаваше),  украсена с разни латино-американски мотиви и плетени неща. Разказа ни за плаването си дотук като отбеляза, че доста го е поблъскало в Бискайския залив. Абе който и да ни говореше за Биская го правеше с респект. Ние се намирахме на 100-ина мили южно и тази задача беше вече отметната от норвежците, дето бяха докарали лодката дотук.

Разбира се, в духа на добрата морска практика и принципа за равнопоставеност, примесен с доза неподправен  реваншизъм,    върнахме жеста и поканихме двете франсета вечерта на нашата лодка.  Чичо Франсис дойде на борда  с бутилка вино, приповдигнато настроение и една свирка, подобна на малък кавал. И така, в шеги и закачки, докато го учихме как се пие българска ракия с португалска салата, похапнахме добре от прясно заредените провизии, попихме и здраво се повеселихме.   Щяхме да тръгваме скоро и използвахме случая заслужено да разпуснем след няколкото натоварени работни дни.

Така заздравявахме ние българо-френската дружба, в тесния ни кокпит със Стоян, който беше сдъвкал 20-ина думи на английски и Гената, който бъкел не обелваше нищо друго освен димитровградски, докато долу  Митко полагаше неистови усилия да подкара двигателя. Същия ден бяхме пуснали лодката на вода и само двигателя трябваше да бъде обслужен и запален, с което се бе заел Митко. След известна борба се оказа, че едно добро начало за запалването е да открием акумулатора и да вържем клемите.  Двигателя беше двуцилиндров, с въздушно охлаждане и палеше чудесно. Поне в началото.

По-късно, след като посочената за обречена бутилка ракия свърши, Франсис ни покани отново на неговата лодка, но само аз и Гената се отзовахме. Този път той ни показа колекцията си от музикални инструменти . Посвирихме, попяхме и попихме.. Франсис беше самоук музикант но се справяше съвсем прилично с разни инструменти. Подкара „Хубава си моя горо“ на трето слушане. Доста интересна беше комуникацията между Франсис и Гената. Единият на български, другият на френски но се разбираха добре. Гената със сигурност беше с мускулна треска след този разговор. Само когато нещата ставаха неконтролируеми и аз се намесвах със скромния си френски. В останалото време кротко се заливах от смях…

Въпреки, че се случиха много неща, леко ме беше ударило безвремието в Повоа де Варзим.  И тази вечер времето спря, запечатало няколко  смеещи се пеещи мъже, на прага на голямото си приключение. Вълнувах  се, че тръгвахме на следвщия ден.

Всичко по-горе се случи за 5 дни, на 6-ия тръгнахме.

Беше втори юли 2004“

Следва продължение…

 

Автор: Емил Иванов

 

_____________________________________________________________________________________________________________

 

ОЩЕ ОТ ПОРЕДИЦАТА:

• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ПЪРВА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ТРЕТА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ЧЕТВЪРТА ЧАСТ
• ПЛАВАНЕ С ЛИВ – ПЕТА ЧАСТ